let. me.

Let me be the fire under your wings.
The blaze that sets you free and takes you down.
Let me drink the sorrow.
Soaking softly through the cracks on my lips –
venom of unwanted dreams.

Fiery circle covers everything now.
Burning all the hopes and all the needs.
Let me stay in this prison willingly,
drinking fire from the empty glass.

Let the mandragora* fool me. Let the wine of our youth disperse.
Light are all the lovers’dreams, fragile as a child – the sleep is.

As soon as all our feathers burn, we all turn human in despair.
Ours is the empty
ours is the shadows’ fight
ours is the end of all.
Humming, pass the way again and don’t align.

*****
*The God Ra was angry at the humans and decided to send his wrath over them. He took out his eye and it transformed to the goddess Sekhmet. Bloodthirsty and never sated, she preyed upon the humans. It was a such great slaughter that could not be stopped even by her creator. Ra saw the chaos down, and decided to trick his daughter with a mandragora infused wine or blood-coloured beer. Sekhmet drank so much of it—thinking it to be blood—that she fell asleep. On her waking up, she transformed into the goddess of love Hathor.

Advertisements

Спорт и здравословен начин на живот – що е то и има ли почва у нас?

Разсъждения след края на Олимпийските игри

Олимпиадата в Рио приключи и българите се завърнаха с три заслужени медала – един сребърен и два бронзови. Без да съм специалист в областта на спорта, ще нахвърлям тук някои разсъждения за моите впечатления от спортната култъра в България и за финал ще ви споделя за един интересен проект, в който имах възможност да участвам това лято.

Малко статистика…

Според данни на Световната здравна организация* по-малко от половината от зрялото население на България на възраст между 25 и 64 години се занимава активно със спорт. Този процент е значително по-малък при жените – около 34% срещу 50% за мъжете. Данните за спортната активност при децата и младежите са далеч по-плашещи. Под 30% от момичетата и момчетата на възраст от 7 до 18 години достигат нивата на активност, предписани от Здравната организация.

Какво следва от това?

Не много хубави неща в дългосрочен план.
Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.) Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява есествено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.)

Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява естесвено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Как са другите?

Безспорно факторите, които влиаят на България ги има и в много други страни по света. Както ние се оплакваме от липсата на адекватна струклтура и занемаряването на старата такава, така е и в повечето бивши соц страни. Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта:

Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта: “Healthy for life“ или в свободен превод – Здраве за цял живот… В рамките на проекта заедно с други млади хора от Румъния, България, Полша, Хърватия, Испания и Поругалия успях да практикувам от волейбол и карате, през йога и рафтинг до планински преходи и много други. Освен обаче да се занимаваме съвместно със спорт, с останалите участници имахме много дискусии за състоянието на спорта в техните и моята държава. От тях разбрах например, че не сме сами в поведението тип „спортен запалянко от дивана“ или английското „couch potato“, което е все по-характерно за напрегнатото ни всекидневие. Уморени от работата на бюро, дългото седяне в задръствания и в чакане за ред в институции, все по-често искаме да се изпънем спокойно на диванчето вкъщи, веднага след работа. Е, не сме сами. Същото е навсякъде. Прецъкваме по каналите на телевизора и току попаднем на някое спортно предаване. И тогава се раздаваме – „- Подай, подай бе!/- Не така, бе! / -Тоя грам не знае да играе. Само за манекен става…“ И ако си представим как звучно похапваме чипс в този мил момент, идилията ще е пълна… (Естествено преувеличавам донякъде и съзнавам, че не всички са така и че има много разлини случаи, но и споменатата в началото статистика донякъде подкрепя тезата, че сценарият на спорт от дивана е доста вероятна.)
От участниците от Хърватия научих, е ако и при тях да го има този уседнал начин на живот все по-често, родителите натискат децата си да се състезават, да успяват и да се доказват със спортни успехи, а от участниците от Полша научих, че каквото и да прави националния им отбор, по който и да било спорт, те го подкрепят, гръмко и гордо. И вземат много лично и много навътре всичко, което засяга националните им спортни герои. За испанците и португалците, участници в проекта, беше напълно естествено да се занимават със спорт – много видове спорт, често и активно. Много от тях го отдаваха на подканящата си местна природа, макар аз да бих поспорила, тъй като нашата природа е безкрайно благодатна за спорт, а и климатът ни позволява да сме активни през цялата година. Макар да говорим за инфраструктура, голяма част от спортовете, практикувани от младежите, заминали с международната програма за мобилност Еразъм +, изискват не повече от удобни обувки за тичане или трекинг и добро желание.

Част от дискусиите ни бяха свързани с това как се гледа на спорта в нашата и другите страни. Една от първата асоциации на българската група бяха Златните ни момичета, Григор Димитров, Националния ни отбор по волейбол … и после се заговорихме за лятото на 94-та. Последваща асоциация ни бяха батките и онези „мацки“ във фитнеса, които ходят там с пълен макиаж и полупрозрачи клинчета… Къде е истината за ситуацията в България? Вероятно някъде по средата между тези образи.

 

goldenBGgirls
The golden girls of Bulgaria

 

kifli
The typical BG ‘kifla’

 

 

 

 

 

 

 

 


Обещах да ви разкажа за проекта, и евентуално да ви вдъхновя за някое от следващите му издания…


2 седмици на живот близо до природата, обгърнати от зеленината на планината, от чистия въздух и свободни от мисли за работа, грижи, и т.н. неприятни неща

 

 

the-right-moment

 

Всичко започна с едно пътешествие с автобус: София – Русе, Русе – Букурещ, Букурещ – Пояна Негрии.

Може би всъщност всичко започна месеци по-рано, още преди моят колега Артур да ми спомене, че нещо се организира за юни месец в Румъния. За мен лично всичко започна с едно неистово, неудържимо желание нещо да се промени… нещо да отклони коловоза на живота ми, а също така и за възможност да си почина и да преосмисля толкова много неща.

Пристигайки на гарата в Букурещ, се видях с повечето от другите участници в проекта. както в другите проектите по Еразъм + , участваха млади хора от различни страни. не след дълго се сдобих със симпатична съквартирантка от Португалия, а след няколко дни и с още една. Проектът е фокусиран върху промотирането на здравословния начин на живот и това как всеки може да допринесе за подобряването на спортната култура в страната си. За себе си знам, че макар лесно да се запалвам по различни спортове и да искам винаги да пробвам нещо ново, губя постоянство и прекъсвам рязко посред нищото. Благодарение на проекта започнах да тиам редовно… надявам се да продължи, но също и започнах да търся активно движението, да го жадувам, да му се наслаждавам.

Мястото, където се проведе Healthy for life 2 не беше случайно. Позволи ни да сме в непосредствена близост с природата, но също и да се храни с местни продукти – от фермите на хората наоколо, да се наслаждаваме на средата и да се оставим самата планина да ни подканя за спорт и да ни носи здраве.

Участниците

Участниците, както споменах по-рано бяха от Румъния, България, Испания, Португалия, Полша и Хърватия. Сред тях имаше професионални инструктори по йога, бокс, полупрофеционални или страшно запалени по гимнастиката и джогинга, планинарството и екстремните спортове. Въобще, много благодатна компания да опиташ от света на спорта и да го оставиш да подпали пожар в цялото ти тяло – за хубаво. Нещото, което силно ме впечатли, беше спонтанността, с която участниците споделяха опита и познанията си, водеха тренировки или презентации за здравословно хранене. Без снобизъм. Без дискриминация.

За първите неща

boat
the river

 

 

in the mountains

Мнозина от участниците в проекта за пръв път правеха дълъг планински поход, плаваха по бързеите на река с рафтинг, или се спускаха с тролей високо над града. Аз за пръв път попадам на проект, по време на който естествено и без задръжки, група от 20 момичета решава да прави тренировка по пилатес на стълбищната площадка, или група млади хора, които са се забавлявали с местни спиртни течности до късно през нощта, да се събудят в 6 и половина за да тичат, или да посрещат слънцето сурия намаскар (комплекс йога асани).

 

yoga
Да поемем дъх…

 

Цветно…

scary stuff

Освен спорт, в проекта имаше и много място за творчество.

girls with makeup

 

Създавахме проекти за брошури, презентирахме държавата си, организирахме културни вечери за страните-участнички, а в крайна сметка и снимахме филм1ета, промотиращи здравословния начин на живот. Надявам се да се насладите:

 

За следващите стъпки

Два месеца след проекта, подържам връзка с един куп от участниците. Но не от онзи „гледаме си снимките във фейсбук“ начин, а си ходим на гости, пътуваме заедно, пишем си и си споделяме. Радвам се, че поне един от уастниците в проекта спря цигарите (Б., знаеш за кого говоря), но също и, че мнозина се нахъсаха да се движат по-често, а също и да правят неща за своите общнoсти.

jazzy people


Защо го разказвам сега? Мина доста време, а този текст е разширената версия на друг, който обаче не можа да види бял свят по-рано. Месеци след края на проекта, аз се чувствам заредена с енергия и настроена позитивно към здравословния начин на живот. Дали ще съм здрава цял живот? Кой знае. Едно обаче е сигурно, животът е такъв, какъвто сами си го направим. А с упорство, някои добри навици, и много позитивни и добри хора наоколо, всичко е възможно.

Translation – On parting by Nikola Vaptsarov

Yet another favourite of mine – Nikola Vaptsarov and my humble attempt at translating his poem dedicated to his wife.

 

 

On parting

To my wife

I will come sometimes in your dream

as a guest who’s neither wanted nor expected.

 

But don’t go locking all the doors

don’t leave me out.

 

For quietly I’ll come. And calmly sit there.

My eyes will look to find you in the dark.

 

And when my hungry eyes are sated, I will kiss you.

Then be parted.

 

 

 

To read the original click ПРОЩАЛНО.

Hidden in plain sight

“Behind every beautiful thing, there’s some kind of pain.”
― Bob Dylan

 

I was talking to V. yesterday and she told me about this girl and her tattoo:

 

fine
„I am fine“

 

I will tell you later about it. I just wanted to have it here in the beginning.

Have you ever played this game called „Hidden treasure“? We used to play it often with my sister and my cousins when we were spending our summer vacations at our grandmothers’ village. It basically goes like this: You have an object or a box, or a note, or a small metal chest where you put something, you can either bury it in the ground or place it somewhere where nobody could find it. And then you draw a map of the road pointing to the hidden treasure. You measure the steps, carefully, not to mislead. You indicate some nearby objects by small signs. You can be as abstract as possible.

And then you go to find the treasure. 

Sometimes there could be a riddle there. Like a short poem, where all the first letters of the words tell you to warm the map to the light of a candle. And there, when you do it, magically new letters appear, written with „invisible ink“ (for example with lemon juice) and the new words point you to the secret location, to get the very precious treasure.

Well… we had a lot of time on our hands. Nowadays, I think most of the people are setting such riddles for themselves. Who are you? Who am I? Where can I find your face without a mask?

The Japanese say that every person as 3 masks. One for the outside world – for the colleagues, for the shop, for the general public. The second mask is for the closer circle – for the family and close friends, for the loved one. The third mask – it is only for us. It is the one that only we see.

Sometimes you can spend so much watching at the mirror trying to get to know yourself better. What do people see when they look at me? The journey of knowing thyself is often a painful one. One way to go through that road is to let all the pain hit you in the face, to get your skin bruised, scratched, cut open; bones broken, heart bled out…

The other way would be to become numb to everything, to silence it and let it pass by.  Then it can not hurt you, yet again you won’t be able to learn your lesson.

The roadmap that we draw of ourselves for the other person is often misleading or false. He can try warm us up so that we show our hidden messages, or he might want to deschiffre our ambigous nature… but it is difficult.

So, back on the tattoo.

This is the storry of Bekah Miles from Oregon who tattooed her leg with a simple at first sight message: „I am fine“. This is what you woud see if you look at Bekah. Yet again, if you are Bekah herself and you look down to the leg, there is another message. The letters appear different. The image is flipped. You will find it down this page.

It is the true nature of depression. This you can not meassure and you can not predict when the person will flip the way he sees the messages of the world. The energy and love that you send to the world are wonderful until one point and then all of a sudden, something changes, something deep down in you starts to scream and you just wish somebody to hold you until it sleeps.

Sometimes the message is not hidden at all. Do you know the best way to hide something you don’t wan’t anybody to see? Look up 😉

 

 

 

 

fine

Хамартия

ἁμαρτία е онази „грешка“ в характера на героя, която в крайна сметка го обрича (както и тези около него). Колкото и да се опитва да избяга от съдбата си, тя го застига… Или по-точно, усилията да избяга от нея, са камъните, които павират пътя към неминуемия край на трагедията.

Хамартията на Едип е неговата гордост, увереността, че ще надвие предопределението. Вгледай се в себе си. Коя е твоята слабост? Кое те обрича?

Представи си мойрите, които тъкат нишките на съдбите ни.

 

За жените, които се събуждат Елена, а си лягат Медея, за тези, които копнеят, и искат, и бягат от своята обреченост, но се завръщат към тъмното на душата си. За мъжете, които се изправят като Парис и носят света на раменете си като Атлас… за тях и за всички от техния вид, светът винаги ще е предизвикателство, но и винаги ще носи неземни награди.

 

Нашата съдба не е да сме в преследване на вятъра, а да бъдем самият вихър. Ние сме своят Рай и своят Ад. Буковски беше казал така: „Ако губиш душата си и го знаеш, значи още имаш душа за губене.“

Има много още път, който да извървим, много още тръни ще раняват стъпалата ни и много пъти още ще се горим в опит да отречем огъня.

 

Напоследък се замислям все по често над това как злосторника копнее да бъде хванат много повече, отколкото отмъстителят го преследва, защото ние сме създадени да търсим хармонията и да пресъздаваме Божествената справедливост отново и отново. Наречи го Карма, наречи го Провидение, най-вече го наречи „това, което трябва да бъде“ и ще си дойдем на думата.

Има закони, които не бива да престъпваме и направим ли го, това ни кара да се гърчим отвътре, да търсим наказанието си, да се хвърляме стремглаво към собствената си трагедия. Вярвам, че най-силното и злополучно проклятие, е това, което сами отправяме към себе си. В свят, в който постоянно сме провокирани да „нарушаваме“, за да можем да изградим, най-ценното, което можем да направим, е да си простим. Сами на себе си.

За да развалим собственото си проклятие, се налага да прегърнем Божественото в самите нас. Нашата демонична и ангелска природа е прекрасна, но и доста объркваща. Ако не приемем и не простим лошото, доброто никога няма напълно да разцъфти. Ние живеем в непрестанна битка със себе си, в неизменим порив към собствената си гибел, но и съпътствани със страстно желание да ни има, да сме, да пребъдем. Докато сами се саботираме, животът ни все ще е сложен и страшен. Когато намерим в себе си воля да си простим и да се оставим на живота, нещата ще започнат да се случват каквито трябва да бъдат…

Ей това се опитвам да си обясня напоследък.

 

толкоз.

Ти и аз вече никога няма да сме едно.
Моят път криволичи различно от твоя.
Нашите длани изстиват и не се търсят, за да се стоплят.
Огънят ни угасна.
Пепел.

Супер сила

Listening

Твоята супер сила е да оставаш Eдинственият, който може да извика сълзите ми и те да се леят горчиви и солени по бузите ми всеки път щом те срещна.

 

Никой друг – с любов или с обида, с болка, загуба, гибел, не можа да извика дори бледо подобие на сълзица.

Всичките си ги пазя за теб, за да ме чупиш на парченца всеки път, отново и отново.

Много странна супер сила имаш. Чудя се дали действа на друг освен на мен.

Повече ме вълнува дали и друг може да я придобие…

И защо ти е? И защо ми е?

bld
again