Спорт и здравословен начин на живот – що е то и има ли почва у нас?

Разсъждения след края на Олимпийските игри

Олимпиадата в Рио приключи и българите се завърнаха с три заслужени медала – един сребърен и два бронзови. Без да съм специалист в областта на спорта, ще нахвърлям тук някои разсъждения за моите впечатления от спортната култъра в България и за финал ще ви споделя за един интересен проект, в който имах възможност да участвам това лято.

Малко статистика…

Според данни на Световната здравна организация* по-малко от половината от зрялото население на България на възраст между 25 и 64 години се занимава активно със спорт. Този процент е значително по-малък при жените – около 34% срещу 50% за мъжете. Данните за спортната активност при децата и младежите са далеч по-плашещи. Под 30% от момичетата и момчетата на възраст от 7 до 18 години достигат нивата на активност, предписани от Здравната организация.

Какво следва от това?

Не много хубави неща в дългосрочен план.
Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.) Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява есествено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.)

Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява естесвено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Как са другите?

Безспорно факторите, които влиаят на България ги има и в много други страни по света. Както ние се оплакваме от липсата на адекватна струклтура и занемаряването на старата такава, така е и в повечето бивши соц страни. Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта:

Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта: “Healthy for life“ или в свободен превод – Здраве за цял живот… В рамките на проекта заедно с други млади хора от Румъния, България, Полша, Хърватия, Испания и Поругалия успях да практикувам от волейбол и карате, през йога и рафтинг до планински преходи и много други. Освен обаче да се занимаваме съвместно със спорт, с останалите участници имахме много дискусии за състоянието на спорта в техните и моята държава. От тях разбрах например, че не сме сами в поведението тип „спортен запалянко от дивана“ или английското „couch potato“, което е все по-характерно за напрегнатото ни всекидневие. Уморени от работата на бюро, дългото седяне в задръствания и в чакане за ред в институции, все по-често искаме да се изпънем спокойно на диванчето вкъщи, веднага след работа. Е, не сме сами. Същото е навсякъде. Прецъкваме по каналите на телевизора и току попаднем на някое спортно предаване. И тогава се раздаваме – „- Подай, подай бе!/- Не така, бе! / -Тоя грам не знае да играе. Само за манекен става…“ И ако си представим как звучно похапваме чипс в този мил момент, идилията ще е пълна… (Естествено преувеличавам донякъде и съзнавам, че не всички са така и че има много разлини случаи, но и споменатата в началото статистика донякъде подкрепя тезата, че сценарият на спорт от дивана е доста вероятна.)
От участниците от Хърватия научих, е ако и при тях да го има този уседнал начин на живот все по-често, родителите натискат децата си да се състезават, да успяват и да се доказват със спортни успехи, а от участниците от Полша научих, че каквото и да прави националния им отбор, по който и да било спорт, те го подкрепят, гръмко и гордо. И вземат много лично и много навътре всичко, което засяга националните им спортни герои. За испанците и португалците, участници в проекта, беше напълно естествено да се занимават със спорт – много видове спорт, често и активно. Много от тях го отдаваха на подканящата си местна природа, макар аз да бих поспорила, тъй като нашата природа е безкрайно благодатна за спорт, а и климатът ни позволява да сме активни през цялата година. Макар да говорим за инфраструктура, голяма част от спортовете, практикувани от младежите, заминали с международната програма за мобилност Еразъм +, изискват не повече от удобни обувки за тичане или трекинг и добро желание.

Част от дискусиите ни бяха свързани с това как се гледа на спорта в нашата и другите страни. Една от първата асоциации на българската група бяха Златните ни момичета, Григор Димитров, Националния ни отбор по волейбол … и после се заговорихме за лятото на 94-та. Последваща асоциация ни бяха батките и онези „мацки“ във фитнеса, които ходят там с пълен макиаж и полупрозрачи клинчета… Къде е истината за ситуацията в България? Вероятно някъде по средата между тези образи.

 

goldenBGgirls
The golden girls of Bulgaria

 

kifli
The typical BG ‘kifla’

 

 

 

 

 

 

 

 


Обещах да ви разкажа за проекта, и евентуално да ви вдъхновя за някое от следващите му издания…


2 седмици на живот близо до природата, обгърнати от зеленината на планината, от чистия въздух и свободни от мисли за работа, грижи, и т.н. неприятни неща

 

 

the-right-moment

 

Всичко започна с едно пътешествие с автобус: София – Русе, Русе – Букурещ, Букурещ – Пояна Негрии.

Може би всъщност всичко започна месеци по-рано, още преди моят колега Артур да ми спомене, че нещо се организира за юни месец в Румъния. За мен лично всичко започна с едно неистово, неудържимо желание нещо да се промени… нещо да отклони коловоза на живота ми, а също така и за възможност да си почина и да преосмисля толкова много неща.

Пристигайки на гарата в Букурещ, се видях с повечето от другите участници в проекта. както в другите проектите по Еразъм + , участваха млади хора от различни страни. не след дълго се сдобих със симпатична съквартирантка от Португалия, а след няколко дни и с още една. Проектът е фокусиран върху промотирането на здравословния начин на живот и това как всеки може да допринесе за подобряването на спортната култура в страната си. За себе си знам, че макар лесно да се запалвам по различни спортове и да искам винаги да пробвам нещо ново, губя постоянство и прекъсвам рязко посред нищото. Благодарение на проекта започнах да тиам редовно… надявам се да продължи, но също и започнах да търся активно движението, да го жадувам, да му се наслаждавам.

Мястото, където се проведе Healthy for life 2 не беше случайно. Позволи ни да сме в непосредствена близост с природата, но също и да се храни с местни продукти – от фермите на хората наоколо, да се наслаждаваме на средата и да се оставим самата планина да ни подканя за спорт и да ни носи здраве.

Участниците

Участниците, както споменах по-рано бяха от Румъния, България, Испания, Португалия, Полша и Хърватия. Сред тях имаше професионални инструктори по йога, бокс, полупрофеционални или страшно запалени по гимнастиката и джогинга, планинарството и екстремните спортове. Въобще, много благодатна компания да опиташ от света на спорта и да го оставиш да подпали пожар в цялото ти тяло – за хубаво. Нещото, което силно ме впечатли, беше спонтанността, с която участниците споделяха опита и познанията си, водеха тренировки или презентации за здравословно хранене. Без снобизъм. Без дискриминация.

За първите неща

boat
the river

 

 

in the mountains

Мнозина от участниците в проекта за пръв път правеха дълъг планински поход, плаваха по бързеите на река с рафтинг, или се спускаха с тролей високо над града. Аз за пръв път попадам на проект, по време на който естествено и без задръжки, група от 20 момичета решава да прави тренировка по пилатес на стълбищната площадка, или група млади хора, които са се забавлявали с местни спиртни течности до късно през нощта, да се събудят в 6 и половина за да тичат, или да посрещат слънцето сурия намаскар (комплекс йога асани).

 

yoga
Да поемем дъх…

 

Цветно…

scary stuff

Освен спорт, в проекта имаше и много място за творчество.

girls with makeup

 

Създавахме проекти за брошури, презентирахме държавата си, организирахме културни вечери за страните-участнички, а в крайна сметка и снимахме филм1ета, промотиращи здравословния начин на живот. Надявам се да се насладите:

 

За следващите стъпки

Два месеца след проекта, подържам връзка с един куп от участниците. Но не от онзи „гледаме си снимките във фейсбук“ начин, а си ходим на гости, пътуваме заедно, пишем си и си споделяме. Радвам се, че поне един от уастниците в проекта спря цигарите (Б., знаеш за кого говоря), но също и, че мнозина се нахъсаха да се движат по-често, а също и да правят неща за своите общнoсти.

jazzy people


Защо го разказвам сега? Мина доста време, а този текст е разширената версия на друг, който обаче не можа да види бял свят по-рано. Месеци след края на проекта, аз се чувствам заредена с енергия и настроена позитивно към здравословния начин на живот. Дали ще съм здрава цял живот? Кой знае. Едно обаче е сигурно, животът е такъв, какъвто сами си го направим. А с упорство, някои добри навици, и много позитивни и добри хора наоколо, всичко е възможно.

Translation – On parting by Nikola Vaptsarov

Yet another favourite of mine – Nikola Vaptsarov and my humble attempt at translating his poem dedicated to his wife.

 

 

On parting

To my wife

I will come sometimes in your dream

as a guest who’s neither wanted nor expected.

 

But don’t go locking all the doors

don’t leave me out.

 

For quietly I’ll come. And calmly sit there.

My eyes will look to find you in the dark.

 

And when my hungry eyes are sated, I will kiss you.

Then be parted.

 

 

 

To read the original click ПРОЩАЛНО.

Хамартия

ἁμαρτία е онази „грешка“ в характера на героя, която в крайна сметка го обрича (както и тези около него). Колкото и да се опитва да избяга от съдбата си, тя го застига… Или по-точно, усилията да избяга от нея, са камъните, които павират пътя към неминуемия край на трагедията.

Хамартията на Едип е неговата гордост, увереността, че ще надвие предопределението. Вгледай се в себе си. Коя е твоята слабост? Кое те обрича?

Представи си мойрите, които тъкат нишките на съдбите ни.

 

За жените, които се събуждат Елена, а си лягат Медея, за тези, които копнеят, и искат, и бягат от своята обреченост, но се завръщат към тъмното на душата си. За мъжете, които се изправят като Парис и носят света на раменете си като Атлас… за тях и за всички от техния вид, светът винаги ще е предизвикателство, но и винаги ще носи неземни награди.

 

Нашата съдба не е да сме в преследване на вятъра, а да бъдем самият вихър. Ние сме своят Рай и своят Ад. Буковски беше казал така: „Ако губиш душата си и го знаеш, значи още имаш душа за губене.“

Има много още път, който да извървим, много още тръни ще раняват стъпалата ни и много пъти още ще се горим в опит да отречем огъня.

 

Напоследък се замислям все по често над това как злосторника копнее да бъде хванат много повече, отколкото отмъстителят го преследва, защото ние сме създадени да търсим хармонията и да пресъздаваме Божествената справедливост отново и отново. Наречи го Карма, наречи го Провидение, най-вече го наречи „това, което трябва да бъде“ и ще си дойдем на думата.

Има закони, които не бива да престъпваме и направим ли го, това ни кара да се гърчим отвътре, да търсим наказанието си, да се хвърляме стремглаво към собствената си трагедия. Вярвам, че най-силното и злополучно проклятие, е това, което сами отправяме към себе си. В свят, в който постоянно сме провокирани да „нарушаваме“, за да можем да изградим, най-ценното, което можем да направим, е да си простим. Сами на себе си.

За да развалим собственото си проклятие, се налага да прегърнем Божественото в самите нас. Нашата демонична и ангелска природа е прекрасна, но и доста объркваща. Ако не приемем и не простим лошото, доброто никога няма напълно да разцъфти. Ние живеем в непрестанна битка със себе си, в неизменим порив към собствената си гибел, но и съпътствани със страстно желание да ни има, да сме, да пребъдем. Докато сами се саботираме, животът ни все ще е сложен и страшен. Когато намерим в себе си воля да си простим и да се оставим на живота, нещата ще започнат да се случват каквито трябва да бъдат…

Ей това се опитвам да си обясня напоследък.

 

толкоз.

Ти и аз вече никога няма да сме едно.
Моят път криволичи различно от твоя.
Нашите длани изстиват и не се търсят, за да се стоплят.
Огънят ни угасна.
Пепел.

In bloom

“Quiero hacer contigo lo que la primavera hace con los cerezos”

― Pablo Neruda

Blooming Cherry trees

 

The spring knocks on our door.

Shall I open?
The trees are eager to open their flowers.
To shrug the ice from their branches.
The light kisses every leaf, timidly.

They giggle in pleasure.

Translation – Black song by Dimcho Debelyanov

I am dying and in the light I am born –
a soul of different faces and forms.
In the day restless I’m building
In the night reckless – destroy.

When I’m calling for peace and for light,
dark storms cover the sea in the night.
When I look for the storm that is near,
every wail and moan disappear.

I am praying for a dawn that is fiery.
One, that’s blinding my eyes with its rays.
In the spring, I am fading away (as in autumn)
In the autumn (like in spring), I will bloom.

In the run of time that lacks passion,
fades in me the life that’s unlived.
And my cry for a port will get perished
waved over a desert enorm.

2015 желания

Тази година ми беше много магична. Беше ми годината, в която ми се сбъднаха толкова много съкровени желания, че човек би помислил, че всичко ще е наред… Но кога нещо наистина е наред?

Пожелах си нова работа, пътешествия, запознанство с нови и интересни хора, промяна. Пожелах си големи и малки неща. Желаех ги от себе си, от другите, от вселената като цяло. Би трябвало всичко да е наред.

Това беше година, в която смених работата, която смятах за напълно безперспективна, приключих почти 5-годишна връзка, в която бях вложила цялата си душа, но там още е мътно и тъмно и объркано, поднових следването си… но макар много да ми се ходеше по лекции и да ми се учеше, останах (поне засега) разочарована от БГ образованието (продължавам с магистратурата, но не е чак толкова хубаво, колкото се надявах), смених на два пъти дома си – веднъж, изнасяйки се от самостоятелен апартамент в Младост към центъра, където щях да поживея със сестра ми баба ми, а след това и втори път – към апартамент под наем със съквартирантка. Сега, сякаш застинала във времето, се чувствам малко по-спокойна. От към работа и дом сега е спокойно и това е важно.

Имам чувството, че не спирам да правя глупости. Ще ми се някак си през идната година да намеря малко повече постоянство в себе си. Ще ми се да оставя вредните навици като цигари, сладки храни, мързел и размотаване и да вложа енергията си в повече важни за мен неща. Радва ме това, че през изминалата година научих много за своето личностно развитие. До голяма степен за това ми помогнаха посещенията психолог – симпатична и добронамерена млада жена, която беше там, когато имах нужда да бъда чута. Хареса ми, че през изминалата година научих повече за енергията, духовното, спиритуалността… Изследвах себе си и се развивах в тази посока. Горда съм, че най-накрая намерих сили в себе си, за да кажа стига на една ситуация, която вече не ми носеше никаква радост. Макар положението на любовния фронт все още да е мътно, както споменах, струва ми се, че нещата се променят за добро. Все още търся себе си, но и съм все по-близо до истината сякаш.

Страхотно е, че смених работата с такава, която е по-близка до писането. За да бъда максимално искрена, все още търся нещо повече. Има доста неща, които ме радват и един куп, които ме вбесяват. Основно – необходимостта от усещането да ме бива в това, което правя, да преодолявам смислени предизвикателства, да усещам, че нещата които правя са значими. Телевизията и работата за новините определено ми даваха това усещане някога. За жалост от парична гледна точка нещата никак не бяха розови. В момента съм намерила – поне засега – един относителен баланс от приходи и възможност да подобря себе си. Това и търсех. В добавка – от време на време пътувам, което е и най-страхотното нещо.

За следващата година си пожелавам пак куп неща и се надявам да ми е писано да се сбъднат.

Едното е за сърцето ми – колко мелодраматино звучи, нали? – Но пък е точно това. Не просто човек до мен или принц на бял кон… Не, просто имам нужда от повече хармония, щастие и любов в сърцето. Пожелавам си красиви мигове, повече спокойствие и сигурност.

Другото е за творчеството. Всичко винаги е свързано, но се напоследък усещам как ми се ще да вложа от себе си, да развивам творческата си енергия, да чувствам, че правя красиви неща. Вярвам, че 2016-та може да е една много творческа година. И ми се ще да се предизвикам, да се включа в някой и друг конкурс, да се впусна в някое приключение от онеи, които те грабват със страст за знания и умения и те променят мъничко. Пожелавам си вдъхновение през следващите месеци, но и воля, да направя нещо с него. Лети ми се. Лети ми се из облаците на свежи идеи. Мечтае ми се. Искам да си мечтая повече и да говоря повече за мечти и идеи с хората покрай мен.

2015-та беше година, в която се откъснах от много приятели. Особено към края. Откъснах се, защото имах нужда да се затворя в своя пашкул и да си се променям самичка, да търся и анализирам самичка, да си преживея някои неща. Догодина ми се ще да запазя добрите хора искрените, чистите, свястните. Ще ми се да съм им добър приятел и да правя повече неща именно с тях.

2015та не беше съвсем лишена от спорт… но пък типично в мой стил всичко беше спорадично. На тласъци и спусъци. Днес, утре, още дв дни правя нещо, а после – не. Искам да си обещая да се движа повече през 2016. Искам да ходя из природата, да се катеря, да плувам, много да тичам и да усещам тази енергия, която спорта освобождава. Танцува ми се и ми се пее. Тази година ще бъде изтанцувана година. Хубава, хубава, хубава.

И още поне 2016 желания имам, но защо да изписвам всички на куп. Някои ще запазя в себе си и ще се помоля да ми се случат. Пожелавам ви и на вас една прекрасна година, в която да си постигнете желаното, да ви се случват хубави работи и малки и големи чудеса. 🙂 Have fun!

 

Огън и мъгла

„Мъглата се спуска, когато има какво да се крие.“

 

Гори, точно преди от очите ти да покапят сълзи,
пали, от всичките неизказани чувства –

от болката, от обидата, от отчаянието, от примирението.

 

Ето, ние ще вземем нова глътка от поредния ден,
горчива и кисела,
както са горчиви и кисели отровите и лекарствата.

Може би няма смисъл да казвам повече… всяка следваща дума, както и десеткихиляди предишни са излишни.

Денят и нощта се сливат в мъгла, сива, опушена, болнаво жълтеникава и те няма… и мен ме няма… и по-добре.

Списък с хубави неща

Реших да направя един списък, подлежащ на постоянно допълване. Място, където да са събрани разни хубави неща, които ми носят усещане за топло, светло, хубаво и добро. Моля, чувствайте се поканени да го допълвате с мен 🙂

Слънце

Лъчи

Устни

окъпани в светлина

и захар

натрошена по кожата ти

целувка, за да я отмие

дъжд, като душ

дъгички

танц под тях

топъл чай

после изстинал

докато ни чака

Одеало, по възможност пухкаво

и звездички по тавана

а може би са звезди?

Може би бяха лунички.

Смях

Гъдел

Още смях

Пеем, с пълно гърло, пеем и пием и пеем

Домашно кино

Домашен ресторант

Домашна книжарница

Дива котка

Щур люляк, наднича в целувките ни

танц на шалове,

повяни от вятъра

на нашето безпокойство. И то е хубаво понякога.

Мисли за вятъра, мисли по вятъра, запечатани в плик и отпратени с марка наникъде.

Пясък и камъчета

– истински скъпоценности.

つづきます

Унижение

Моя приятелка ми препрати тази история наскоро – „Аз съм български мъж.“ (http://xermiona.blogspot.com/2015/02/blog-post.html)
Странно, колкото и пресилени да ми звучаха много от нещата в нея, така и ми се набиха някакви фрази в мозъка. И се превъртаха. Отново. И отново. Нормално е човек да потърси паралели със своя си живот.

Няколко дни след това случайно попаднах на този пост „Направо си жестока“ (https://www.facebook.com/I.Miss.You.Alot/posts/568393456529170)

И все се превърташе реда „Мъжете нямат нужда от слугиня“…

Какво всъщност търси един мъж? В исторически план жената е заемала толкова много роли. Жената – девица и блудница, майка и отровителка, … явно и домакиня и лъвица.
Кое ни кара да се превръщаме в майки на приятелите си? Дали е отложения майчински инстинкт, който напира отвътре в даден момент, или просто това е ролята, която като цяло е възприета „добре“ от обществото, за която са ни обучавали нашите майки… и ето, ние сме просто продукт на своето и родовото минало. Не мисля, че на мъжете действително им е хубаво някой да ги „обгрижва“. Елементарна проява на внимание и жест е добре, но къде са границите? Къде трябва да спрем, за да не ни приемат за даденост или за придадтък към мебелировката? Как да пожелаеш някой, който ти служи или ти се подчинява? Може би няма как.

Но днешните жени, освен майки и домакини, много по-често са делови дами, които трябва всеки ден да стискат зъби и да се справят с всяко едно предизвикателство на офис средата наравно с мъжете си колеги.

(Ей, много феминистки започна да звучи този пост…)

От друга страна в съвременното общество средният брой на партньорите ни е много по висок от преди 500, 100 или дори 20 години. Някога е било простичко – спогледате се на чешмата, идват да те искат, чаршафът ти е кървав, раждаш десетина деца, някои от тях оцеляват, по-големите гледат по-малките и всички обработвате заедно земята.
Днес, при това на запад много рядко някой остава с първия си партньор до живот. За мъжете дори се насърчава „да си поживеят“, преди да се обвържат сериозно, докато за жените се смята за неморално. Интересно с кого „си поживяват“? Провокативното облекло и държане са такъв тежък грях, че са развалили не едно и две приятелства.

Малко мъже могат действително да понесат да си „стръв“ за другите, макар че според всичките ми приятели, с които съм разговаряла по темата, това страшно ти вдига самочувствието, когато любимата ти жена е желана.

Навсякъде по света има примери за общества, в които има жената вкъщи и жената, която те придружава в бара; жената, която ти гледа децата и тази, с която разговаряш за интересните теми, която любиш диво и с която се перчиш пред другите.

За да се заклейми една жена като „курва“  реално няма значение с кого или колко си спала. Просто е една от ролите в нашата пиеса. За да се превърне друга в „домакиня“ или „слугиня“ също е достатъчно да влезе в образ малко след вдигането на завесите? Нито една роля не е хубава, нали? Защото го няма уважението. И тогава всичко, което правиш е унизително.

Понякога ми се ще да имаше женски образ, незасегнат от всичките негативни отенъци. Такава роля, която не ти вменява задължения, но означава, че си ценена, обичана и желана, без значение дали носиш роклята с гол гръб или гумените ръкавици.

 

А унижението, унижението те смачква. Не ти се иска вече нито да говориш, дори да не мислиш. Ще ти се само да спиш и да забравиш.

Dark Little Poison

And you became like the coffee, In the deliciousness, and the bitterness and the addiction.“

Кафето е черната отрова, която изливам в себе си, когато мисля за теб.
Стигам до 8 на ден. После вече ме няма. Ставам толкова лека, отлитам нанякъде.
Като черна хала.
Като вещица на метла, полудяла.

Обичам да е горчиво и обичам да ме изгаря по малко.
Някога изпушвах мислите си.
Сега ги изпивам.
Ако беше вино, бих се удавила в него.
Бих се погубила в чаша вода.

Кафето ми дава да вземам назаем от себе си
всичката сила за днешния ден.
Кара мислите ми да бягат нанякъде
и отново ме връщат там,
където е горчиво.
Отпивам те.

darkcoffee

 

„I come! This do I drink to thee.

If I should have a daughter

Inspiration: Sarah Kay: If I should have a daughter … 

1.  I’d tell her that there are bad people in this world. People, tormented by their own demons and tortured by the burden of their past, may be even an unhappy childhood or possibly troubled adolescence. And those people will hurt you. To make you pay for all the bad things that happened in their life.
And I’d tell her that violence is contageous and also addictive. And once you become violent, or become a victim of violence, you’d seek it, unconsciously, and be driven to it, like a moth to the fire.
And I’d tell her to try with all her strenght to stay away from it, as once it gets into your life, it stays there and turns all your laughter into dust in your mouth, all the kisses start to taste bloody and all the hugs strangle you. So, if I should have a daughter, I’d tell her to stay away from the violent once, so she’d be safe.

2. If I should have a daughter, I’d tell her to respect herself and never to trust the ones who try to disparage her, never to seek the friendship of dishonest people, never to relate to the unreliable. But instead to rely to herself and her own judgement. I’d tell her not to rush giving her heart out, nor to tell all her secrets and never to expect from the others the things that she would do in their shoes, because everyone is different and capable of things, she’d never think of.

3. I’d tell her that trust isn’t given, but it is earned. And that she should work hard, all her life to make herself trustworthy. Because the society is trust-driven. And we do not want to build our houses next to the neighbors that could stab us in the back, nor with those who would put our future in hazard. And the thing about trust is that it gets so easily destroyed. And when it does you should work double hard to earn it back.
However, if she finds those people, who are worth it, she should make sure to keep them in her life. If she finds people that enrich her life with wisdom, creativity, vitality, happiness, she should love them and keep them in her life. And those should be the ones she cares for, abandoning all those, who she might like to impress for all the wrong reasons.

4.  If I should have a daughter, I’d tell her never to be ashamed of her body, no matter what forms and sizes it is or whether she distastes something in particular. Because it is her body. And she has the power to move it – to run, jump, do all the sports in the world; to feed it healthy or not. But she should never start to hate herself, because she isn’t a copy of some modern icon. Instead I’d tell her to find her power, to try different thing and see what makes her feel happy and look great. And not to measure her worth with someone else’s approval.

5. And I’d read books to her and tell her to read more, and never try to look more stupid, just to fit the taste of the masses. Not to be ashamed of her intelligence, because it’s not a flaw, but super power that you can develop and improve. And I’d advise her to instead surround herself with smart people; not with pseudo intelligent, but with those who can help her discuss the meaningful things, those who walk with eyes wide opened and train their brains with the best of books, science and culture.

6. And I’d tell her to love, to love more, and to forgive and allow herself to be sad and happy and angry and wandering. Because so are humans. And also to know that the others are humans too. So she should try to show understanding, but she is not obliged to do so everytime.

7. I’d show her how wonderful the nature is, how magical the theater and the movies could be, how music could move you and twist you and make you do funny stuff. And I’d dance with her and encourage her to dance more, to feel light more often and to explore everything that this world has to offer.

8. And I’d tell her so many other things that I’m forgetting now now, but will come at the right moment…

Just some thoughts 😉

And another great one –

„The Type“ by Sarah Kay

Празно по празниците

“The happier people can be, the unhappier they are.”
― Paulo Coelho, Veronika Decides to Die

Улиците се изпразват, офисите, магазините… и хората се отправят към местата, които наричат дом. И точно по празниците усещаме най-силно колко празни са домовете ни. Не от неща. Тях ги има в излишък. Понякога липсва нещо неназовано, което може би някога, когато сме били малки, го е имало. Но сега има топла вечеря, лъскави подаръци, бляскави светлинки и крещящо нищо. Обичаме близките си. Не е това. Хармонията и топлотата са изчезнали. Трудно ми е да опиша точно как ми се е свило сърцето. От неизвестното. От мисълта как съм на кръстопът и няма никой, който да ме разбере или подкрепи наистина. И въпреки това се събирам с уж най-близките ми. И се усмихваме, и вдигаме наздравици и сме уж щастливи, но някак не съвсем. Премълчаваме толкова много неща. На немски му се вика ‘gemeinsam einsam’ или самотни заедно. Това се получава, когато физически сте много на едно място, уж сте заедно, а всеки е със себе си, затворен в ума си, самотен и тъжен. Понякога няма нещо, което да посочиш с пръст и да кажеш: „Ето, това е, което ме съсипва и натъжава“. Просто щастието го няма. Празно е.

 

P.S. Някак по празниците все искам да си наоколо, а те няма никога

Пост

Ей, отдавна не съм пост-вала тук. Май е крайно време да нахвърлям две-три думи за нещо, което ми се налага постоянно да обяснявам в последната година.
Хайде сега си представете хладна, не дотам уютна стая. Хора седнали в кръг. Гледат се нервно под благия, наставнически поглед на човека, който тъкмо ни е приканил да се представим. -Здравейте, аз съм _____()____ и не съм пила от 9 месеца и 10 дни. …

Ами всъщност тази стая я няма и никога не я е имало. Не бих казала, че някога съм имала особен проблем с алкохола. С изключение на няколко „по-силни“ партита през годините… Най-големите глупости в живота си съм ги свършвала абсолютно трезва. И все пак реших да се откажа от биричките, винцето, различните ликьорчета и по-тежките им друзя за една година. Стана спонтанно, както много пъти в моя живот. Дори не беше след тежко препиване, та да се оправдавам с това. Имаше обаче силни емоции.

Малко преди това преживях тежка раздяла… Колко клиширано звучи 🙂 А всъщност е точно такава – тежка, като камък, който са поставили на гърдите ти, за да не се надигнеш от гроба и да преследваш живите. До голяма степен още я преживявам. Отново и отново. От онези, които те разкъсват. И ти се ще да не живееш повече. Да не си живяла никога. Да не сте се срещали, да не си мислела, чувствала, постъпвала, по начина, по който си. От онези раздели, които откъсват парче от теб и повече никога не си го връщаш. Това става, когато дълго време си чакала истинската любов – онази, която обещават на всяко малко момиче във филмите и приказките, а после никога не се случва. И когато си решила, че това е най-важното нещо за теб, а Той е най-важният за теб човек – по-важен дори от собственото Аз. И тогава ти влагаш времето, силите си, всичко, което си, за да се получи тази любов. И когато не се получава от първо искаш да избягаш. И се опитваш с всички сили да се откъснеш. Сякаш огън е подпалил шала ти и колкото и да бягаш, колкото и неща да правиш, които никога не си подозирала, че можеш да извършиш, шалът е на врата ти, стегнат силно, а огънят му започва да гори лицето ти. И виждаш, че не можеш да избягаш. Нито някой е способен да те спаси. Колкото и принцове на бели коне да се струпват пред вратата ти, ти знаеш, че ще отпращаш всеки един от тях и че никой няма да измести Него. Защото всичките ти мечти, всичките ти сънища, всяка твоя надежда е обвързана вече с образа му.

И тогава той те наранява. Отново. И отново. И отново. И ти го нараняваш. Разменяте тежки (отново тази тежест) думи, крясъци. Разменяте още по-тежко мълчание. Докато не реши, че е време да си тръгне от живота ти. И това е последният удар, който те сразява напълно. И ти се ще да крещиш още. И го правиш без глас. И не можеш да си спомниш ден без сълзи. Ден, в който да не си се чувствала жалка, заради всеки път, в който сама си искала да си тръгнеш, а не си го направила; ден, да не си си мечтала да изчезнеш. Веднъж завинаги.

Нима има какво да те спаси тогава?

Да се върнем малко назад, за да поемем въздух. Когато бях малка, а вкъщи се вихреше поредният скандал, обичах да се затворя в стаята си и да се гримирам. Да сложа маската на щастливия човек и да продължа да се гледам в огледалото, докато образът там не започне да изглежда зловещо от усмихване. Когато обаче това не помагаше, отмивах грима, свалях любимите си плакати от стените, подарявах на приятелите си неща, на които държах. Някак си вярвах, че съм виновна за всичко и че като се лиша от нещо, от една страна ще бъда наказана за каквото там съм направила лошо, та да ми се случва всичко това. От друга – е, все пак, когато даваш подарък е нещо като приношение. Отказваш се от нещо, от което ти е трудно да се откажеш, а така даваш приношение за щастие.

За мен постите са начин да върна контрола над себе си като се отказвам от нещо, и така ми става по-трудно, но в същото време и по-леко. Отказ от месо или животински продукти е просто някаква форма, илюзия. Преди време говорехме с един приятел, че въвеждането на постите съвпада с налагането на нов данък в Римската империя и всъщност е изключително икономическо обосновано. Също така съм наясно, че религиите, които забраняват свинското са родени в земи, където заради климатичните особености, прасетата не са били най-удачният избор за отглеждане и прехрана…

И все пак става дума за доброволен отказ, доброволно ти решаваш да направиш нещо с живота си, за да дисциплинираш волята си. Нещо такова. 🙂 (ей, много усмивки в тоя пост, пък не ми е усмихнато). Това е начин за мен да си върна едно парченце от контрола над собствения си живот. А може би и до някъде нещо като приношение с надеждата за повече щастие и спокойствие. От няколко години следвам предколедните и великденски пости. До голяма степен, за да си тренирам волята, но и защото това ме кара да се чувствам по-спокойна, може би с надеждата да съм по-щастлива.

И така, през март реших да спра месото и алкохола за една година. Това е и една пробна, тестова година за мен. Когато вземах тези решения светът ми се беше обърнал и нямах почва под краката си. Колко много пъти ми е идвало да се напия… Ако и да съм нямала проблем с алкохола, сигурно щях да проимам. Толкова пъти съжалих, че нямам сили да си разбия нещо тежко в главата, или че няма как да забравя всичко.

И продължавам. Ден след ден се опитвам да не се разпадна на малки парчета. И всяка една крачка продължава да боли. И всяка една минута мълчание е безкрайно умножена, пречупена като образ във всяко едно парче от огледалото, което толкова много пъти разбивахме.

Сега? Сега гледам отражението си в огледалото. Гримът не ми тежи, само кара лицето ми да изглежда странно изкуствено. Знам, че когато започна да го мия, чернилката ще се струпа под очите ми, а след това черните бразди ще преминат през бузите… И ще си проличи колко счупена съм всъщност. И едно от малкото неща, които ме крепят все още са малките ритуали…, неядене или непиене на нещо като малко заклинание, за да остана все още поне видимо едно цяло. Мисля си, че ако действително удържа цяла година, нещо действително ще се промени. 🙂 Може би ще спра да се усмихвам изкуствено и ще имам силите да отмия грима. Може би ще намеря друг начин да се справя с всичко това. Засега нямам сили и всичко, което мога да измисля, е пост. Прост пост. Като този

 

 

Не ми казвай „Обичам те“

Попаднах из Twitter на този цитат “Will you please tell me you love me? I’m dying here.” – Stephanie Perkins. Не съм чела нищо от авторката май, затова нямам представа какъв е контекста. Просто ме накара да си мисля така…

 

Не ми казвай, че ме обичаш, когато тъкмо сме се видели. Не съм била аз. Била е жената в роклята 🙂 Смехът й те радва, както и погледът, който те кани да продължиш да танцуваш. Но тя не е аз. Тя е мъглата на собствените ти мисли.

Не ми го казвай и когато за пръв път ме целуваш. Тогава целувките ми са сладки, мили и търсещи, но понякога ще са тъжни, горчиви и черни. Бузите ми ще имат вкус на сълзи, а устните си ще съм прехапала до кръв. И понякога няма да те целувам, а ще съм някъде много, много далече.

Не ми говори колко красиви са ми очите. Защото те може да са много лоши понякога. Да пращат мълнии и да горят жива плът. Когато ти признавам своята обич, не ми отвръщай.

Недей. Просто недей да правиш нищо, което очаквам.

Кажи ми „Обичам те“ точно тогава, когато знаеш коя съм и си ме виждал не с очи, а с душата си. Прошепни го, когато съм бясна и дива, и ще видиш как ще се спра по средата на нищото.

Прегърни ме, когато най-имам нужда от теб. И нека мълчим. Нека мълчим дълго, дълго. Тогава всичко важно ще е казано.

 

Момент

Отворих вратите и пуснах слънцето –
зимно, студено, хапливо.
Стоплих му чай и се опитах да го завия с одеяло.
А то ме погледна с празни очи –
две черни дупки, дълбоки и тежки,
като летни капки дъжд от тъга.
Лицето на слънцето беше бяло,
а зъбите му стърчаха – остри и кървави.
Аз го погледах за малко…
после му дадох огледало, да си играе.

 

Nina Simone – Wild Is the Wind

Лунен сън

Ще вляза в съня ти
леко,
на пръсти
Ще се прокрадна до теб, за да вдъхна от твойто ухание.
Ще ме усетиш как тихо скланям глава върху рамото ти,
как безмълвно застивам,
смирена и чакаща.
Ще е горещо, когато погаля устните ти и ще се усмихнеш.
Без думи.

А луната ще свети.

Казват, че не се спяло добре по пълнолуние.
Казвам, че кому е нужен живот в полусъние?

 

Самотрашко хоро

Украсих косата си с лъчите на слънцето.
То ме галеше и гореше, заслепяваше и обичаше.

Аз танцувах гола под светлината,
до морето,
до гората с козичките.

Стигнах до една скала
на брега на безкрая
и се слях със водата –
синя, студена, разпенена.

Ти бе на брега и ми помаха.
Чайките извикаха името ти. 

Спомняш ли си вкуса на меда със тахана? Сладко-трапчиво нагарча. Вкус на слънчеви лъчи и морски вълни, по кожата, отпити с целувка, по рамото 😉

Врязване в плътта

Бих отрязала пръстите си, един по един,
бих нарязала на парчета и кожата, за да я сваля на ивици,
ще откъсна ръцете си и кръвта ще шурти навсякъде…
И няма да боли наполовина толкова.

Имало хора, които намразвали тялото си,
но аз не го мразя… мразя само липсата. Като грабеж посред бял ден,
нещо ме дави…

Бих прекарала остър нож през гръкляна си,
за да се задавят в кръв думите ми,
да гаснат очите ми, вместо да светят, щом те погледнат,

Всичко това би било толкова приказно,
Като нож във сърцето или по-скоро дървен кол,
който слага край на агонията.
И отново дава хармония

Nachdenklich sein – урок по немски

На всеки език има изрази непреведими на 100% на никой друг език. Има ги, защото се е налагало да се използват. Как да обясниш на някой в Африка що така ескимосите имат стотина думи за това, което те дори и не са виждали (сняг).

Има такива думички и , за които можеш лесно да намериш аналог, но няма как да се усети с пълна сила тяхната осанка, цветовете и нюансите, които носят.

Nachdenklich sein – nach е „след“, denken e „мисля“, а sein – „съм“. Превеждат го като меланхоличен съм, тъжен съм, но най-точно става дума за едно следмислие (да прощавате за новговора). Става дума за онова чувство, когато си изпила малко повече в бара, а с якия барман сте се прибрали у вас, а на сутринта се будиш, и той е в леглото ти… и се чудиш какъв беше смисъла от всичко това. Това си ти след мислите си. В случая не споделям лична история. Това точно още не съм го правила, но пък нахденклих може и да си след много други неща. Малко ли глупости творим всекидневно?

Може да си нахденклих, когато след 4-6-8 години в университета, изведнъж се усетиш изтрезнял и се чудиш защо, аджеба, записа тая специалност, защо си пропиляваш времето и си разсипваш енергията за разни работи…
Нахденклих си и когато оная розова мъглица, в която си се гушела сутрин, те напусне и се окажеш самичка, а светът е сив, и голям, и странен. И ти е писнало от всичко. И не ти се ще да повтаряш едно и също, едно и също, пак и пак.

Следимислието идва с ясната равносметка, че нещо не е наред. Дали, защото не се чувстваш цяла, или защото хармонията ти е смутена, но нещо е гнило, или загнива и те кара да се ядосваш без причина.

Но не ми се ще това да е поредния пост, който звучи депресарски. Всъщност не е лоша равносметката. Това е моментът, в който падат маските, а илюзията се смъква от света. Тогава най-сетне го виждаш истински. И разбираш, че не можеш да промениш него, без да промениш себе си.