Спорт и здравословен начин на живот – що е то и има ли почва у нас?

Разсъждения след края на Олимпийските игри

Олимпиадата в Рио приключи и българите се завърнаха с три заслужени медала – един сребърен и два бронзови. Без да съм специалист в областта на спорта, ще нахвърлям тук някои разсъждения за моите впечатления от спортната култъра в България и за финал ще ви споделя за един интересен проект, в който имах възможност да участвам това лято.

Малко статистика…

Според данни на Световната здравна организация* по-малко от половината от зрялото население на България на възраст между 25 и 64 години се занимава активно със спорт. Този процент е значително по-малък при жените – около 34% срещу 50% за мъжете. Данните за спортната активност при децата и младежите са далеч по-плашещи. Под 30% от момичетата и момчетата на възраст от 7 до 18 години достигат нивата на активност, предписани от Здравната организация.

Какво следва от това?

Не много хубави неща в дългосрочен план.
Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.) Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява есествено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.)

Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява естесвено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.

Как са другите?

Безспорно факторите, които влиаят на България ги има и в много други страни по света. Както ние се оплакваме от липсата на адекватна струклтура и занемаряването на старата такава, така е и в повечето бивши соц страни. Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта:

Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта: “Healthy for life“ или в свободен превод – Здраве за цял живот… В рамките на проекта заедно с други млади хора от Румъния, България, Полша, Хърватия, Испания и Поругалия успях да практикувам от волейбол и карате, през йога и рафтинг до планински преходи и много други. Освен обаче да се занимаваме съвместно със спорт, с останалите участници имахме много дискусии за състоянието на спорта в техните и моята държава. От тях разбрах например, че не сме сами в поведението тип „спортен запалянко от дивана“ или английското „couch potato“, което е все по-характерно за напрегнатото ни всекидневие. Уморени от работата на бюро, дългото седяне в задръствания и в чакане за ред в институции, все по-често искаме да се изпънем спокойно на диванчето вкъщи, веднага след работа. Е, не сме сами. Същото е навсякъде. Прецъкваме по каналите на телевизора и току попаднем на някое спортно предаване. И тогава се раздаваме – „- Подай, подай бе!/- Не така, бе! / -Тоя грам не знае да играе. Само за манекен става…“ И ако си представим как звучно похапваме чипс в този мил момент, идилията ще е пълна… (Естествено преувеличавам донякъде и съзнавам, че не всички са така и че има много разлини случаи, но и споменатата в началото статистика донякъде подкрепя тезата, че сценарият на спорт от дивана е доста вероятна.)
От участниците от Хърватия научих, е ако и при тях да го има този уседнал начин на живот все по-често, родителите натискат децата си да се състезават, да успяват и да се доказват със спортни успехи, а от участниците от Полша научих, че каквото и да прави националния им отбор, по който и да било спорт, те го подкрепят, гръмко и гордо. И вземат много лично и много навътре всичко, което засяга националните им спортни герои. За испанците и португалците, участници в проекта, беше напълно естествено да се занимават със спорт – много видове спорт, често и активно. Много от тях го отдаваха на подканящата си местна природа, макар аз да бих поспорила, тъй като нашата природа е безкрайно благодатна за спорт, а и климатът ни позволява да сме активни през цялата година. Макар да говорим за инфраструктура, голяма част от спортовете, практикувани от младежите, заминали с международната програма за мобилност Еразъм +, изискват не повече от удобни обувки за тичане или трекинг и добро желание.

Част от дискусиите ни бяха свързани с това как се гледа на спорта в нашата и другите страни. Една от първата асоциации на българската група бяха Златните ни момичета, Григор Димитров, Националния ни отбор по волейбол … и после се заговорихме за лятото на 94-та. Последваща асоциация ни бяха батките и онези „мацки“ във фитнеса, които ходят там с пълен макиаж и полупрозрачи клинчета… Къде е истината за ситуацията в България? Вероятно някъде по средата между тези образи.

 

goldenBGgirls
The golden girls of Bulgaria

 

kifli
The typical BG ‘kifla’

 

 

 

 

 

 

 

 


Обещах да ви разкажа за проекта, и евентуално да ви вдъхновя за някое от следващите му издания…


2 седмици на живот близо до природата, обгърнати от зеленината на планината, от чистия въздух и свободни от мисли за работа, грижи, и т.н. неприятни неща

 

 

the-right-moment

 

Всичко започна с едно пътешествие с автобус: София – Русе, Русе – Букурещ, Букурещ – Пояна Негрии.

Може би всъщност всичко започна месеци по-рано, още преди моят колега Артур да ми спомене, че нещо се организира за юни месец в Румъния. За мен лично всичко започна с едно неистово, неудържимо желание нещо да се промени… нещо да отклони коловоза на живота ми, а също така и за възможност да си почина и да преосмисля толкова много неща.

Пристигайки на гарата в Букурещ, се видях с повечето от другите участници в проекта. както в другите проектите по Еразъм + , участваха млади хора от различни страни. не след дълго се сдобих със симпатична съквартирантка от Португалия, а след няколко дни и с още една. Проектът е фокусиран върху промотирането на здравословния начин на живот и това как всеки може да допринесе за подобряването на спортната култура в страната си. За себе си знам, че макар лесно да се запалвам по различни спортове и да искам винаги да пробвам нещо ново, губя постоянство и прекъсвам рязко посред нищото. Благодарение на проекта започнах да тиам редовно… надявам се да продължи, но също и започнах да търся активно движението, да го жадувам, да му се наслаждавам.

Мястото, където се проведе Healthy for life 2 не беше случайно. Позволи ни да сме в непосредствена близост с природата, но също и да се храни с местни продукти – от фермите на хората наоколо, да се наслаждаваме на средата и да се оставим самата планина да ни подканя за спорт и да ни носи здраве.

Участниците

Участниците, както споменах по-рано бяха от Румъния, България, Испания, Португалия, Полша и Хърватия. Сред тях имаше професионални инструктори по йога, бокс, полупрофеционални или страшно запалени по гимнастиката и джогинга, планинарството и екстремните спортове. Въобще, много благодатна компания да опиташ от света на спорта и да го оставиш да подпали пожар в цялото ти тяло – за хубаво. Нещото, което силно ме впечатли, беше спонтанността, с която участниците споделяха опита и познанията си, водеха тренировки или презентации за здравословно хранене. Без снобизъм. Без дискриминация.

За първите неща

boat
the river

 

 

in the mountains

Мнозина от участниците в проекта за пръв път правеха дълъг планински поход, плаваха по бързеите на река с рафтинг, или се спускаха с тролей високо над града. Аз за пръв път попадам на проект, по време на който естествено и без задръжки, група от 20 момичета решава да прави тренировка по пилатес на стълбищната площадка, или група млади хора, които са се забавлявали с местни спиртни течности до късно през нощта, да се събудят в 6 и половина за да тичат, или да посрещат слънцето сурия намаскар (комплекс йога асани).

 

yoga
Да поемем дъх…

 

Цветно…

scary stuff

Освен спорт, в проекта имаше и много място за творчество.

girls with makeup

 

Създавахме проекти за брошури, презентирахме държавата си, организирахме културни вечери за страните-участнички, а в крайна сметка и снимахме филм1ета, промотиращи здравословния начин на живот. Надявам се да се насладите:

 

За следващите стъпки

Два месеца след проекта, подържам връзка с един куп от участниците. Но не от онзи „гледаме си снимките във фейсбук“ начин, а си ходим на гости, пътуваме заедно, пишем си и си споделяме. Радвам се, че поне един от уастниците в проекта спря цигарите (Б., знаеш за кого говоря), но също и, че мнозина се нахъсаха да се движат по-често, а също и да правят неща за своите общнoсти.

jazzy people


Защо го разказвам сега? Мина доста време, а този текст е разширената версия на друг, който обаче не можа да види бял свят по-рано. Месеци след края на проекта, аз се чувствам заредена с енергия и настроена позитивно към здравословния начин на живот. Дали ще съм здрава цял живот? Кой знае. Едно обаче е сигурно, животът е такъв, какъвто сами си го направим. А с упорство, някои добри навици, и много позитивни и добри хора наоколо, всичко е възможно.

Advertisements

Translation – On parting by Nikola Vaptsarov

Yet another favourite of mine – Nikola Vaptsarov and my humble attempt at translating his poem dedicated to his wife.

 

 

On parting

To my wife

I will come sometimes in your dream

as a guest who’s neither wanted nor expected.

 

But don’t go locking all the doors

don’t leave me out.

 

For quietly I’ll come. And calmly sit there.

My eyes will look to find you in the dark.

 

And when my hungry eyes are sated, I will kiss you.

Then be parted.

 

 

 

To read the original click ПРОЩАЛНО.

Хамартия

ἁμαρτία е онази „грешка“ в характера на героя, която в крайна сметка го обрича (както и тези около него). Колкото и да се опитва да избяга от съдбата си, тя го застига… Или по-точно, усилията да избяга от нея, са камъните, които павират пътя към неминуемия край на трагедията.

Хамартията на Едип е неговата гордост, увереността, че ще надвие предопределението. Вгледай се в себе си. Коя е твоята слабост? Кое те обрича?

Представи си мойрите, които тъкат нишките на съдбите ни.

 

За жените, които се събуждат Елена, а си лягат Медея, за тези, които копнеят, и искат, и бягат от своята обреченост, но се завръщат към тъмното на душата си. За мъжете, които се изправят като Парис и носят света на раменете си като Атлас… за тях и за всички от техния вид, светът винаги ще е предизвикателство, но и винаги ще носи неземни награди.

 

Нашата съдба не е да сме в преследване на вятъра, а да бъдем самият вихър. Ние сме своят Рай и своят Ад. Буковски беше казал така: „Ако губиш душата си и го знаеш, значи още имаш душа за губене.“

Има много още път, който да извървим, много още тръни ще раняват стъпалата ни и много пъти още ще се горим в опит да отречем огъня.

 

Напоследък се замислям все по често над това как злосторника копнее да бъде хванат много повече, отколкото отмъстителят го преследва, защото ние сме създадени да търсим хармонията и да пресъздаваме Божествената справедливост отново и отново. Наречи го Карма, наречи го Провидение, най-вече го наречи „това, което трябва да бъде“ и ще си дойдем на думата.

Има закони, които не бива да престъпваме и направим ли го, това ни кара да се гърчим отвътре, да търсим наказанието си, да се хвърляме стремглаво към собствената си трагедия. Вярвам, че най-силното и злополучно проклятие, е това, което сами отправяме към себе си. В свят, в който постоянно сме провокирани да „нарушаваме“, за да можем да изградим, най-ценното, което можем да направим, е да си простим. Сами на себе си.

За да развалим собственото си проклятие, се налага да прегърнем Божественото в самите нас. Нашата демонична и ангелска природа е прекрасна, но и доста объркваща. Ако не приемем и не простим лошото, доброто никога няма напълно да разцъфти. Ние живеем в непрестанна битка със себе си, в неизменим порив към собствената си гибел, но и съпътствани със страстно желание да ни има, да сме, да пребъдем. Докато сами се саботираме, животът ни все ще е сложен и страшен. Когато намерим в себе си воля да си простим и да се оставим на живота, нещата ще започнат да се случват каквито трябва да бъдат…

Ей това се опитвам да си обясня напоследък.

 

толкоз.

Ти и аз вече никога няма да сме едно.
Моят път криволичи различно от твоя.
Нашите длани изстиват и не се търсят, за да се стоплят.
Огънят ни угасна.
Пепел.

In bloom

“Quiero hacer contigo lo que la primavera hace con los cerezos”

― Pablo Neruda

Blooming Cherry trees

 

The spring knocks on our door.

Shall I open?
The trees are eager to open their flowers.
To shrug the ice from their branches.
The light kisses every leaf, timidly.

They giggle in pleasure.

Translation – Black song by Dimcho Debelyanov

I am dying and in the light I am born –
a soul of different faces and forms.
In the day restless I’m building
In the night reckless – destroy.

When I’m calling for peace and for light,
dark storms cover the sea in the night.
When I look for the storm that is near,
every wail and moan disappear.

I am praying for a dawn that is fiery.
One, that’s blinding my eyes with its rays.
In the spring, I am fading away (as in autumn)
In the autumn (like in spring), I will bloom.

In the run of time that lacks passion,
fades in me the life that’s unlived.
And my cry for a port will get perished
waved over a desert enorm.

2015 желания

Тази година ми беше много магична. Беше ми годината, в която ми се сбъднаха толкова много съкровени желания, че човек би помислил, че всичко ще е наред… Но кога нещо наистина е наред?

Пожелах си нова работа, пътешествия, запознанство с нови и интересни хора, промяна. Пожелах си големи и малки неща. Желаех ги от себе си, от другите, от вселената като цяло. Би трябвало всичко да е наред.

Това беше година, в която смених работата, която смятах за напълно безперспективна, приключих почти 5-годишна връзка, в която бях вложила цялата си душа, но там още е мътно и тъмно и объркано, поднових следването си… но макар много да ми се ходеше по лекции и да ми се учеше, останах (поне засега) разочарована от БГ образованието (продължавам с магистратурата, но не е чак толкова хубаво, колкото се надявах), смених на два пъти дома си – веднъж, изнасяйки се от самостоятелен апартамент в Младост към центъра, където щях да поживея със сестра ми баба ми, а след това и втори път – към апартамент под наем със съквартирантка. Сега, сякаш застинала във времето, се чувствам малко по-спокойна. От към работа и дом сега е спокойно и това е важно.

Имам чувството, че не спирам да правя глупости. Ще ми се някак си през идната година да намеря малко повече постоянство в себе си. Ще ми се да оставя вредните навици като цигари, сладки храни, мързел и размотаване и да вложа енергията си в повече важни за мен неща. Радва ме това, че през изминалата година научих много за своето личностно развитие. До голяма степен за това ми помогнаха посещенията психолог – симпатична и добронамерена млада жена, която беше там, когато имах нужда да бъда чута. Хареса ми, че през изминалата година научих повече за енергията, духовното, спиритуалността… Изследвах себе си и се развивах в тази посока. Горда съм, че най-накрая намерих сили в себе си, за да кажа стига на една ситуация, която вече не ми носеше никаква радост. Макар положението на любовния фронт все още да е мътно, както споменах, струва ми се, че нещата се променят за добро. Все още търся себе си, но и съм все по-близо до истината сякаш.

Страхотно е, че смених работата с такава, която е по-близка до писането. За да бъда максимално искрена, все още търся нещо повече. Има доста неща, които ме радват и един куп, които ме вбесяват. Основно – необходимостта от усещането да ме бива в това, което правя, да преодолявам смислени предизвикателства, да усещам, че нещата които правя са значими. Телевизията и работата за новините определено ми даваха това усещане някога. За жалост от парична гледна точка нещата никак не бяха розови. В момента съм намерила – поне засега – един относителен баланс от приходи и възможност да подобря себе си. Това и търсех. В добавка – от време на време пътувам, което е и най-страхотното нещо.

За следващата година си пожелавам пак куп неща и се надявам да ми е писано да се сбъднат.

Едното е за сърцето ми – колко мелодраматино звучи, нали? – Но пък е точно това. Не просто човек до мен или принц на бял кон… Не, просто имам нужда от повече хармония, щастие и любов в сърцето. Пожелавам си красиви мигове, повече спокойствие и сигурност.

Другото е за творчеството. Всичко винаги е свързано, но се напоследък усещам как ми се ще да вложа от себе си, да развивам творческата си енергия, да чувствам, че правя красиви неща. Вярвам, че 2016-та може да е една много творческа година. И ми се ще да се предизвикам, да се включа в някой и друг конкурс, да се впусна в някое приключение от онеи, които те грабват със страст за знания и умения и те променят мъничко. Пожелавам си вдъхновение през следващите месеци, но и воля, да направя нещо с него. Лети ми се. Лети ми се из облаците на свежи идеи. Мечтае ми се. Искам да си мечтая повече и да говоря повече за мечти и идеи с хората покрай мен.

2015-та беше година, в която се откъснах от много приятели. Особено към края. Откъснах се, защото имах нужда да се затворя в своя пашкул и да си се променям самичка, да търся и анализирам самичка, да си преживея някои неща. Догодина ми се ще да запазя добрите хора искрените, чистите, свястните. Ще ми се да съм им добър приятел и да правя повече неща именно с тях.

2015та не беше съвсем лишена от спорт… но пък типично в мой стил всичко беше спорадично. На тласъци и спусъци. Днес, утре, още дв дни правя нещо, а после – не. Искам да си обещая да се движа повече през 2016. Искам да ходя из природата, да се катеря, да плувам, много да тичам и да усещам тази енергия, която спорта освобождава. Танцува ми се и ми се пее. Тази година ще бъде изтанцувана година. Хубава, хубава, хубава.

И още поне 2016 желания имам, но защо да изписвам всички на куп. Някои ще запазя в себе си и ще се помоля да ми се случат. Пожелавам ви и на вас една прекрасна година, в която да си постигнете желаното, да ви се случват хубави работи и малки и големи чудеса. 🙂 Have fun!